Насладата от стафидата

Един доста неочакван feautering за живота от нещата. Но пък за сметка на това доста сполучлив. enjoy :)

A понякога е добре да имаме повече търпение

Живеем в твърде забързан свят, с твърде много информация. Живеем като на конвейр: ядем механично, докато правим нещо друго и не усещаме вкуса на храната; слушаме, но не чуваме; и искаме всичко да се случва Веднага, на момента! Искаме всички отговори, целия пъзел да се отвори Сега! Но така губим! Губим от чара на живота! От вълнението на неизвестното, от това какво предстои. НАгласяваме си нещата в мозъка, имаме очаквания, хиляди очаквания! Понякога страдаме заради тях, а понякога виждаме, че въображенито е крайно недостатъчно, за да отгатне богатството на живота и това, което той е решил да ни даде!

В този век на информация, забравяме как да комуникираме. Изведнъж ни се налива цялата информация, ние бързо я приемаме и като една тоалетна, я изпразваме веднага щом дойде новата бърза информация. Не остава нищо за никого. Аз имам много по-ценни и реални спомени от преди 5 години отколкото през последните. Тогава фейсбук почти нямаше, тогава хората излизаха, забавляваха се, не си висяха по телефоните. И всеки да си е бил в негов си филм, го споделяше все някога с хората около него, а не с хората във фейсбучето. Всички бързаме да разберем нещо за другия, без той дори да е пожелал да споделя всичко това.

Да сме търпеливи, отворени за всяка възможност, да се наслаждаваме на всеки миг и наистина да го УСЕЩАМЕ, ДА Го Преживяваме - през тялото си, през сетивата си, да се учим един от друг, от препятствията, от радостите от ВСИЧКО!

Не можем да оценим качествата си, защото си мислим, че вече знаем всичко. Кой, къде, кога и как е бил.. Забравяме малките и ценни неща, които градят една връзка. Малките дискретни погледи, малките дискретни докосвания..

 Като изядеш една торта наведнъж, колкото и да е вкусна, много вероятно е да ти стане лошо и да я повърнеш!А опитвайки  малки пърченца от нея - насладата би била гарантирана! Всичко, с което прекаляваме ни пречи. Ягодите са полезни. Изяж 2кг ягоди и ще ти се доповръща. И така е и с всичко, с което прекаляваме и ставаме зависими. Доповръща ни се и ни пречи. Има една песен, в която се пее " Всичко в един, единствен ден исках да разбереш за мен ... "  И там се крие проблема ни. Точно в това, че ни е страх да не пропуснем нещо, с което да впечатлим другия и за един ден искаме да покажем всичко всичко всичко най-добро. Да сме рицарите в блестящи доспехи. Човекът на деня. А после какво ? Какво ни остава. Можем ли от там нататък да градим на горе? Доста слабо вероятно. И почва да ни се повръща. Нямаме какво да предложим и това ни убива. Не можем да се насладим на нищо..

Искаме да разберем всичко за другия, а всъщност ние не знаем всичко дори за себе си! Парадокс или просто повърхностно отношение към живота, другите и себе си... Вместо това бихме могли чрез търпение бавно и постепенно, стъпка по стъпка да опознаваме себе си, другия и пак себе си чрез другия и така  малко по-малко да достигаме истинската си същност, заровена в дълбините... Нашата душа скрита до тогава от хиляди брони и маски.

Стъпка по стъпка, ръка за ръка, рамо до рамо. С времето малко по малко осъзнаваме, че маските малко по малко падат, но идват нови. Всяка маска става по-силна. По-слабите рано или късно трябва да изчезнат. За това се заоображдаме с хора, които вадят по-силните ни страни. Хора, които ни провокират да изваждаме най-доброто от себе си. Нещо, което сме загърбили заради това или онова. Заради този или онзи. Някой ни е казал, че не сме достатъчно добри и ние сме престанали да бъдем себе си. Но ето нещо, което вече всички знаем - Светът не е Слънчице и и дъги. Той е едно подло и гадно място. Нито аз, нито ти, никой и  нищо не удря така силно, както живота.... За това – нека се насладим на стафидата така както никога до сега...

Bad trip нюанси

Две хубави очи – душата на леке. Свеж вкус на мента. Мирис на свобода. Хубавите очи стават още по-леке. Трите кичура коса над тях премрежват безсрамно избягалия ден. И сякаш всичките претъркаляли се часове развързват врязалите се в мислите (гозди?!). Сгъни се, разтегни се. Дишай, когато си искаш. Времето е в дробовете ти и го изпускаш по веднъж на компромис. Всеки път, когато решиш да можеш. Аз мога да съм каквото си искам. Дима в нощната лампа. Блясъка в очите. Сладкия послевкус по устните. Мога да се разтягам колкото си искам. Няма какво да ме спре да обичам каквото мога. Розови кичури красота развявам във времето. Хубаво е. Благодаря. И аз благодаря. А ако и ме научиш как се обича каквото мога, ще ти построя паметник от вдишани надежди. От край време не мога вече да понасям замразените градушки на нечия съвест. А от кога се надявам да обикна тъгата ти.. Обърках се, не ти благодаря. Изморих се да броя цветовете ти. Когато смесим твърде много от тях превръщат се в леке. Мислех, че мога да те пречистя. Да те спася. Но ме гледаш с хубави очи. И обичаш когато можеш. Толкова си лош, толкова си леке, но пък така да те обичам. Тези твоите очи така да не мога да им се наситя. И всеки път като те видя губя краката си, ума си, дъха си. Губя всичко, но пък имам теб. Имам теб в краката си, в ума си, по усните си. Дойде ми до гуша от нюансите ти. Bad trip.

Кибритена кутийка

Има много неща, които ни карат да се чувстваме зле. Същите могат и да ни накарат да се чувстваме невероятно добре. Същината на този проблем е не това как да извъртим всичко, че да се чувстваме добре, а че всеки разбира „добре” по различен начин. „Най-добре ми е като ми е зле.” Максима, от която доста хора се водят. Това им дава сила, това им дава увереност, това им дава нещо, за което да мислят за утрешния ден.
Наскоро прочетох, че никакво желязо не може да влезе в човешкото сърце така вледеняващо, както точка, поставена на време. Точка, не многоточие. Вледеняването, на пролет, на лято ще се разтопи. Многоточието обаче разкъсва, а разкъсаш ли нещо толкова важно, е почти невъзможно да го зашиеш обратно. Зашиеш ли го, винаги ще виждаш шевовете и все някой ден всичко пак ще избие по тях.
Има и по-лоши неща от това, да обичаш някого, той да те обича и въпреки това единственото, което да правите е да се наранявате. Тогава почваме да търсим отговорите за живота, смисъла на живота. Дали е по-добре да сме по-малко нещастни в нашия си малък свят, в нашата си малка стая или да сме по-малко щастливи с всички други хора около нас.......

Моят свят не е малък. Само прилича на кибритена кутийка. Иначе е просторен, лазурно син, безкраен. Той се смее, върти се лудо, прикрива срамежливо поруменелите си страни, когато прави грешки, играе. Мечтае. Осмелява се. Страх го е. Страх го е от другите светове. Често с охота подава ръка на клечките от другите кибритени кутийки, но неосъзнавайки, че и в тях се намират вселени, пропада под тежките им гравитации, привлича се от щурите им галактики, губи се в сияещия им мрак. И тогава не знае. Дали не беше по-добре да остане в стоето си малко чекмедже, или макар че необяснимата му смелост пак навехна сърцето му, беше добре, че прояви подобна дързост. В края на краищата, нищо не се промени: отново падна, отново сбърка острия въздух в косите си за поникващи крила. Отново се прекатури по острите стълби на желанията си и се заслепи от белотата на импулсивната си дяволита усмивка. Отново. „Нищо,” – мисли си светът ми, докато придърпва капака на кибритената си кутийка. „Поне докато падах, чувствах, че летя.”

Музиката

Искам да съм музика. И искам да съм звуци. Искам да се изкачвам и да се разпръсвам в края на небето. Искам да намеря този край. Искам да съм въздуха през нотите. И да не ме докосват моловажните неща. Искам да съм изпълнена с истини. Искам умът ми да ражда трели. Искам да управлявам сърцето си и да му казвам точно каква история да ми разкаже. Да го командвам. А то не е част от мене вече. Не ме пита и отдавна не ми е подвластно. Искам да го заключа между струните, да го приклещя между клавишите. Да го блъсна зад петолинията. Да го надраскам на хартията. Ще се затворя в пианото и ще крещя музика. 
Искам да съм звуци. И да летя искам. И да се изкачвам. И да се губя, чиста като въздух. Мога ли...

Мога ли да бъда този мелодията, с която се събуждаш. Мога ли да съм музиката, от която настръхваш? Искам ли да бъда нотката, която прелива петолинието? Мога ли да бъда звука на сърцето ти? Не мога да заповядвам на моето, но искам да съм причината за силните удари на твоето. Иска ми се да блъскам по клавишите и да вадя най-нежните и същевременно най-изкривените звуци. Не искам нещо обикновенно. Искам, мога, знам! Въздуха ще се изпълни с онази енергия, която всички искат, но малцина могат да разберат истински. „Въздуха да се реже с нож.” Музиката на сърцето е .... Необятна. Тя е ти. Тя е..

Неразбрана. Кратка и ненаситна, обсипана с паузи, пълна с разногласия и дисонанси. Тече плавна: соната, истинска и смела, нахална и объркана, задушаваща и оживяваща, осветляваща и студена, гръмка. Наша. Пръстите ми се свличат леко по черните клавиши, докосват настръхналата повърхност на устните ти и усещам колебливите звуци на кожата ти. Ритъмът на пулса ми обргъща желанието ти. „Въздухът да се реже с нож...” Да навлиза в дробовете ми и да скрива несигурността на нотите ми. Тихи и хитри. Ще ти ги подаря всичките. Само ми дай музика. Дай ми звуци. Дай ми музика на сърцето, която е почти видима. От която ще искам да съм цвят. Ще искам да съм картина. Ще искам да танцувам по ръба на венчелистчетата на цветята. Ще искам да съм всички линии на дъгата. Ще искам да изригвам с идването на светлината и да посивявам в мрака. Ще искам да избухвам грандиозно и да не оставям нищо скучно. Ще искам да съм хоризонта. Ще искам да се спускам по поляни, пустини,  гори и реки. Ще искам да управлявам изгрева и да управлявам какво точно ще ми покаже Ще искам да е в моята власт.

Ала тя не ме вижда дори. Трябва да я събера в пигмента на върха на четката. Да я отрежа и прибера в тубата, където ще знам, че е само за мен. Но какъв ще е тогава смисълът?

Знам, че  мога да напълня с цвят живота ти, ако ти  искаш, но мога и много повече. Мога да нарисувам вътрешната страна на клепачите ти с моя образ. Мога да отпечатам очите си върху всичко, което погледнеш. Както мога да изпълня всичко със светлина, така мога и да я изпия и да пусна мрак. Мога да дам цвят на кожата по тялото ти. Мога да нарисувам бъдещето ти в облаците... Само да поискаш...Музика...

Думи

Рано или късно всички думи остават на мръсни листи хартия, които никой няма да погледне. Най-много да вземe да ги изгори. Перфектните думи, които са разпалвали пожар в сърцето, сега остават само пепел до коша за боклук. Но пък за да заслужат тази съдба, то най-вероятно те са били забравяни твърде много пъти. Повтаряни отгоре върху листа твърде много пъти. Задрасквани, написани наново твърде много пъти. И така докато листа не се е загрозил напълно, твърде много пъти.

Хвърлих вече и посления лист към кошчето. Не уцелих. Пак не уцелих. Но този път сякаш беше по- друго, сякаш излезе от кошчето, след като с години се въртя по ръба му. Гледах как се търкаля по острите пластмасови тротоари на яда ми и как силата от яростта, с която го бях захвърлила, го напускаше. Страст, бавно, на тънки струйки, изтичаше между редовете му. Очите ми се наливаха с мастилено отчаяние, а умът ми сякаш искаше да задържи тия сълзи, не му се даваха, пазаше си ги. Лакътят ми се хлъзна изведнъж по дървения край на бюрото. Погледнах го и се сетих, че би трябвало да ме боли, трябва да извикам, да стисна зъби, или поне да го разтрия. Вместо това взех химикалката и го задрасках. Задрасках и каквото бях писала. Намачках листа и го захвърлих зад гърба си. Естествено, че не уцелих. Не се и надявах вече. И другия лист пред мен задрасках, макар че беше бял и празен... страх ме беше от белите листи и ги задрасках всичките. Никой да не пише по тях. Скъсах ги. Загрозих ги. Развалих ги. Листи. Огън?- Пепел. Прах.

И така си пиша по листите. Забравям ги. Думите там остаряват. После се отричам от тях. Искаме ми се да не съм, но уви. Те вече горят някъде. Вече са глас в пустинята.  Вече са думи, които никой няма да чуе. Дим от думи. Пепел от листи. Прах от нищото. И на края пролетен дъжд, които да измие всички тях. Думи.

Времето

Чудя се как винаги времето е такова, каквото е и на душата ми. Дали тя е виновна иили то се променя според нея ? Може би ще е по малко и от двете. Как да разбера дали имам власт над времето или то над мен ? Аз ли съм прашинка в света или света е прашинка в мен ? Облаците ли ме гледат или аз гледам облаците ?
Не ги виждам. Очите ми аплодират вятъра. Челото ми произвежда редовете, на които ще опиша, как всичко се променя щом и аз се променя. Косата ми преде нишката събитията и стига чак отзад до гърба ми, където, точно под него си нося кръста.
A времето е такова, каквото ти се иска, защото имаш силата да променяш всичко и всички, до които се докоснеш А дали времето има власт над теб или ти над него, зависи от това как гледаш на времето и колко те е страх от него. Защото хората променят хода на времето, но и времето често не ни прощава.
С всяка малка игра на думи времето ни накъсява или времето ни става става повече? Дали сме тук от повече или сме тук за по-малко. Само времето ще каже. Кой е времето, какво е времето, има ли време времето, обаче кой ще ми каже ?

Кламерите

Намерих си кламер. И какво от това ? Кламери има под път и над път. И този не беше по-специален от другите. Не и сега. Имаше време когато всеки намерен ми носеше малка надежда, малко късмет, от който имах нужда. Сигурно те са нямали нищо общо, но пък самото добро желание е помогнало. Скоро пък ми се случи да преправям един кламер с помощта, на който да извършвам спасителна операция. Беше доста комично, но и доста полезно и продуктивно. Няколко прости кламера, а толкова много усмивки…
И на ципа ми падна... Как го наричат това... дръжчицата? И тъй де, замених го с кламер. Якето ми е черно, та му сложих син. Да ми е весело. Оказа се, че не само аз му се радвам - все някой ще се учуди, че си вдигам ципа с кламер. Кламер, кламер, кламер, кламер. Предъвквам думата и сега на нищо не звучи. Едно време си беше направо пънкарийка да се разнасяш с кламери и безопасни игли по дънките и ушите, пък сега най-много да те нарочат за игленик.
Сложих си кламери на обеците. След тоя кламер, дето си го намерих, реших, че кламерите като цяло са един удобно мултифункционален канцеларски материал, и си купих цяла кутийка кламери. Разноцветни: зелени, жълти, червени, оранжеви... И всеки ден си слагам различни цветове на обеците- да си ме радват. Сякаш хората не са толкова учудени- май са ми свикнали, като вземем предвид факта, че преди си слагах габърчета за обеци- те не само, че бяха шарени, ами и бяха в различни форми. И изглеждаха интересни. Но не можех да се облегна на дланта си. Защото се забиваха във врата ми, точно зад ушите. И болеше.
А моят си кламер, дето си намерих, май накрая се оказа късметлийският, кламерът, който няма да влезе в кутийката при другите. И няма да се накича с него. Мойто си кламерче. Все едно си намерих карта седмица или монетка на земята. Той е моят специален кламер- щом си го намерил(намерила?), значи е имало смисъл, значи този кламер е бил там именно за мене, просто ме е чакал да го намеря. И после да разбера, че никога той няма да влезе в кутийката при другите кламери. Моят специален кламер. В края на краищата, този е единственият кламер, който използвам по предназначение: да държи нещата заедно. Прикрепени едно към друго.
Чудя се вече защо са ми тези кламери. Цветни, безцветни, по дънки, по уши. Отдавна кламерите не са това, което бяха. Вече имам твърде много неща, които не мога да задържа с просто някакви кламери.  Не съм чак толкова сръчен, че от един кламер да направя цяло „Не се сърди човече”, за това май по-добре да ги оставя тия кламери на някой друг.