Един доста неочакван feautering за живота от нещата. Но пък за сметка на това доста сполучлив. enjoy :)
A
понякога е добре да имаме повече търпение
Живеем в твърде забързан свят, с
твърде много информация. Живеем като на конвейр: ядем механично, докато правим
нещо друго и не усещаме вкуса на храната; слушаме, но не чуваме; и искаме
всичко да се случва Веднага, на момента! Искаме всички отговори, целия пъзел да
се отвори Сега! Но така губим!
Губим от чара на живота! От вълнението на неизвестното, от това какво предстои.
НАгласяваме си нещата в мозъка, имаме очаквания, хиляди очаквания! Понякога
страдаме заради тях, а понякога виждаме, че въображенито е крайно недостатъчно,
за да отгатне богатството на живота и това, което той е решил да ни даде!
В този век на информация,
забравяме как да комуникираме. Изведнъж ни се налива цялата информация, ние
бързо я приемаме и като една тоалетна, я изпразваме веднага щом дойде новата
бърза информация. Не остава нищо за никого. Аз имам много по-ценни и реални
спомени от преди 5 години отколкото през последните. Тогава фейсбук почти
нямаше, тогава хората излизаха, забавляваха се, не си висяха по телефоните. И
всеки да си е бил в негов си филм, го споделяше все някога с хората около него,
а не с хората във фейсбучето. Всички бързаме да разберем нещо за другия, без
той дори да е пожелал да споделя всичко това.
Да сме търпеливи, отворени за
всяка възможност, да се наслаждаваме на всеки миг и наистина да го УСЕЩАМЕ, ДА
Го Преживяваме - през тялото си, през сетивата си, да се учим един от друг, от
препятствията, от радостите от ВСИЧКО!
Не можем да оценим качествата си,
защото си мислим, че вече знаем всичко. Кой, къде, кога и как е бил.. Забравяме
малките и ценни неща, които градят една връзка. Малките дискретни погледи,
малките дискретни докосвания..
Като изядеш една торта наведнъж, колкото и да е вкусна, много вероятно е да
ти стане лошо и да я повърнеш!А опитвайки малки
пърченца от нея - насладата би била гарантирана! Всичко, с което прекаляваме ни пречи. Ягодите са полезни. Изяж 2кг ягоди и ще ти се доповръща. И така
е и с всичко, с което прекаляваме и ставаме зависими. Доповръща ни се и ни
пречи. Има една песен, в която се пее " Всичко в един, единствен ден исках
да разбереш за мен ... " И там се
крие проблема ни. Точно в това, че ни е страх да не пропуснем нещо, с което да
впечатлим другия и за един ден искаме да покажем всичко всичко всичко
най-добро. Да сме рицарите в блестящи доспехи. Човекът на деня. А после какво ?
Какво ни остава. Можем ли от там нататък да градим на горе? Доста слабо
вероятно. И почва да ни се повръща. Нямаме какво да предложим и това ни убива.
Не можем да се насладим на нищо..
Искаме да разберем всичко за другия, а всъщност
ние не знаем всичко дори за себе си! Парадокс или просто повърхностно отношение
към живота, другите и себе си... Вместо това бихме могли чрез търпение бавно и
постепенно, стъпка по стъпка да опознаваме себе си, другия и пак себе си чрез
другия и така малко по-малко да
достигаме истинската си същност, заровена в дълбините... Нашата душа скрита до
тогава от хиляди брони и маски.
Стъпка по
стъпка, ръка за ръка, рамо до рамо. С времето малко по малко осъзнаваме, че
маските малко по малко падат, но идват нови. Всяка маска става по-силна.
По-слабите рано или късно трябва да изчезнат. За това се заоображдаме с хора,
които вадят по-силните ни страни. Хора, които ни провокират да изваждаме
най-доброто от себе си. Нещо, което сме загърбили заради това или онова. Заради
този или онзи. Някой ни е казал, че не сме достатъчно добри и ние сме престанали
да бъдем себе си. Но ето нещо, което вече всички знаем - Светът не е Слънчице и
и дъги. Той е едно подло и гадно място. Нито аз, нито ти, никой и нищо не удря така силно, както живота.... За това –
нека се насладим на стафидата така както никога до сега...
