„Ох, майко. Толкова е хубаво“. Една от стотиците мисли, които се блъскат в
главите ни, когато сме с някого, когото обичаме. Обожаваме и познаваме душата
му, чак до глътките въздух, които той си взима. Две къси и едно дълго –
безмерно щастие. Три еднакви – О, ужас..
А без този ужас – идва друг. Две успоредни линии, които се срещат само в
друго измерение, с други квантови закони. А в дробовете само вакуиум, който
търси изход.
И все е същото същество и все същите мисли. Потайни, неистинни, чисти,
намръщени, жизнени, искащи – и все при тебе идат. Бързи, неуморни, признателни –
бягат от съзнанието ми и блъксат в слепоочията ми, сякаш при теб се опитват да
дойдат. Издайни са
и не слушат желанията ми, а бързат да те
потупат по рамото и да ти кажат на ушенце къде ще те чакаме утре. Да те целунат
на ужким. Обаче аз не ги слушам. И чакам..
въздушни целувки от твоите помисли.
И все още имам нужда от чудесния, топъл полъх на дъха ти по цялото ми тяло.
Аз, ти и безкрайността. И не чувам..нищо. Ти! Линниите ни се преплитат и се
разделят и отново се събират. Неизбежно. Приятно. Ужасяващо. Незабравимо. И
когато видя щастие, все за теб си мисля. Когато се разпилея под уханието на
липата пред къщата ти.. Когато събирам стъкълцата от изпочупените чаши, от
които вдигахме наздравици, празнувайки съществуването. Винаги дишам мислейки за
теб!
Аман от мене вече! Карай ме да пиша за планети. Планетите са илюзии. Всичко
си ти! Всички сме ние. Оставаме тук и те
чакаме.. За сутрешната баничка с боза. И за вечерната усмивка с тъга. И топлата
прегръдка – щастие.
За пожеланията от утре.
