Времето

Чудя се как винаги времето е такова, каквото е и на душата ми. Дали тя е виновна иили то се променя според нея ? Може би ще е по малко и от двете. Как да разбера дали имам власт над времето или то над мен ? Аз ли съм прашинка в света или света е прашинка в мен ? Облаците ли ме гледат или аз гледам облаците ?
Не ги виждам. Очите ми аплодират вятъра. Челото ми произвежда редовете, на които ще опиша, как всичко се променя щом и аз се променя. Косата ми преде нишката събитията и стига чак отзад до гърба ми, където, точно под него си нося кръста.
A времето е такова, каквото ти се иска, защото имаш силата да променяш всичко и всички, до които се докоснеш А дали времето има власт над теб или ти над него, зависи от това как гледаш на времето и колко те е страх от него. Защото хората променят хода на времето, но и времето често не ни прощава.
С всяка малка игра на думи времето ни накъсява или времето ни става става повече? Дали сме тук от повече или сме тук за по-малко. Само времето ще каже. Кой е времето, какво е времето, има ли време времето, обаче кой ще ми каже ?

Кламерите

Намерих си кламер. И какво от това ? Кламери има под път и над път. И този не беше по-специален от другите. Не и сега. Имаше време когато всеки намерен ми носеше малка надежда, малко късмет, от който имах нужда. Сигурно те са нямали нищо общо, но пък самото добро желание е помогнало. Скоро пък ми се случи да преправям един кламер с помощта, на който да извършвам спасителна операция. Беше доста комично, но и доста полезно и продуктивно. Няколко прости кламера, а толкова много усмивки…
И на ципа ми падна... Как го наричат това... дръжчицата? И тъй де, замених го с кламер. Якето ми е черно, та му сложих син. Да ми е весело. Оказа се, че не само аз му се радвам - все някой ще се учуди, че си вдигам ципа с кламер. Кламер, кламер, кламер, кламер. Предъвквам думата и сега на нищо не звучи. Едно време си беше направо пънкарийка да се разнасяш с кламери и безопасни игли по дънките и ушите, пък сега най-много да те нарочат за игленик.
Сложих си кламери на обеците. След тоя кламер, дето си го намерих, реших, че кламерите като цяло са един удобно мултифункционален канцеларски материал, и си купих цяла кутийка кламери. Разноцветни: зелени, жълти, червени, оранжеви... И всеки ден си слагам различни цветове на обеците- да си ме радват. Сякаш хората не са толкова учудени- май са ми свикнали, като вземем предвид факта, че преди си слагах габърчета за обеци- те не само, че бяха шарени, ами и бяха в различни форми. И изглеждаха интересни. Но не можех да се облегна на дланта си. Защото се забиваха във врата ми, точно зад ушите. И болеше.
А моят си кламер, дето си намерих, май накрая се оказа късметлийският, кламерът, който няма да влезе в кутийката при другите. И няма да се накича с него. Мойто си кламерче. Все едно си намерих карта седмица или монетка на земята. Той е моят специален кламер- щом си го намерил(намерила?), значи е имало смисъл, значи този кламер е бил там именно за мене, просто ме е чакал да го намеря. И после да разбера, че никога той няма да влезе в кутийката при другите кламери. Моят специален кламер. В края на краищата, този е единственият кламер, който използвам по предназначение: да държи нещата заедно. Прикрепени едно към друго.
Чудя се вече защо са ми тези кламери. Цветни, безцветни, по дънки, по уши. Отдавна кламерите не са това, което бяха. Вече имам твърде много неща, които не мога да задържа с просто някакви кламери.  Не съм чак толкова сръчен, че от един кламер да направя цяло „Не се сърди човече”, за това май по-добре да ги оставя тия кламери на някой друг.