Насладата от стафидата

Един доста неочакван feautering за живота от нещата. Но пък за сметка на това доста сполучлив. enjoy :)

A понякога е добре да имаме повече търпение

Живеем в твърде забързан свят, с твърде много информация. Живеем като на конвейр: ядем механично, докато правим нещо друго и не усещаме вкуса на храната; слушаме, но не чуваме; и искаме всичко да се случва Веднага, на момента! Искаме всички отговори, целия пъзел да се отвори Сега! Но така губим! Губим от чара на живота! От вълнението на неизвестното, от това какво предстои. НАгласяваме си нещата в мозъка, имаме очаквания, хиляди очаквания! Понякога страдаме заради тях, а понякога виждаме, че въображенито е крайно недостатъчно, за да отгатне богатството на живота и това, което той е решил да ни даде!

В този век на информация, забравяме как да комуникираме. Изведнъж ни се налива цялата информация, ние бързо я приемаме и като една тоалетна, я изпразваме веднага щом дойде новата бърза информация. Не остава нищо за никого. Аз имам много по-ценни и реални спомени от преди 5 години отколкото през последните. Тогава фейсбук почти нямаше, тогава хората излизаха, забавляваха се, не си висяха по телефоните. И всеки да си е бил в негов си филм, го споделяше все някога с хората около него, а не с хората във фейсбучето. Всички бързаме да разберем нещо за другия, без той дори да е пожелал да споделя всичко това.

Да сме търпеливи, отворени за всяка възможност, да се наслаждаваме на всеки миг и наистина да го УСЕЩАМЕ, ДА Го Преживяваме - през тялото си, през сетивата си, да се учим един от друг, от препятствията, от радостите от ВСИЧКО!

Не можем да оценим качествата си, защото си мислим, че вече знаем всичко. Кой, къде, кога и как е бил.. Забравяме малките и ценни неща, които градят една връзка. Малките дискретни погледи, малките дискретни докосвания..

 Като изядеш една торта наведнъж, колкото и да е вкусна, много вероятно е да ти стане лошо и да я повърнеш!А опитвайки  малки пърченца от нея - насладата би била гарантирана! Всичко, с което прекаляваме ни пречи. Ягодите са полезни. Изяж 2кг ягоди и ще ти се доповръща. И така е и с всичко, с което прекаляваме и ставаме зависими. Доповръща ни се и ни пречи. Има една песен, в която се пее " Всичко в един, единствен ден исках да разбереш за мен ... "  И там се крие проблема ни. Точно в това, че ни е страх да не пропуснем нещо, с което да впечатлим другия и за един ден искаме да покажем всичко всичко всичко най-добро. Да сме рицарите в блестящи доспехи. Човекът на деня. А после какво ? Какво ни остава. Можем ли от там нататък да градим на горе? Доста слабо вероятно. И почва да ни се повръща. Нямаме какво да предложим и това ни убива. Не можем да се насладим на нищо..

Искаме да разберем всичко за другия, а всъщност ние не знаем всичко дори за себе си! Парадокс или просто повърхностно отношение към живота, другите и себе си... Вместо това бихме могли чрез търпение бавно и постепенно, стъпка по стъпка да опознаваме себе си, другия и пак себе си чрез другия и така  малко по-малко да достигаме истинската си същност, заровена в дълбините... Нашата душа скрита до тогава от хиляди брони и маски.

Стъпка по стъпка, ръка за ръка, рамо до рамо. С времето малко по малко осъзнаваме, че маските малко по малко падат, но идват нови. Всяка маска става по-силна. По-слабите рано или късно трябва да изчезнат. За това се заоображдаме с хора, които вадят по-силните ни страни. Хора, които ни провокират да изваждаме най-доброто от себе си. Нещо, което сме загърбили заради това или онова. Заради този или онзи. Някой ни е казал, че не сме достатъчно добри и ние сме престанали да бъдем себе си. Но ето нещо, което вече всички знаем - Светът не е Слънчице и и дъги. Той е едно подло и гадно място. Нито аз, нито ти, никой и  нищо не удря така силно, както живота.... За това – нека се насладим на стафидата така както никога до сега...

Bad trip нюанси

Две хубави очи – душата на леке. Свеж вкус на мента. Мирис на свобода. Хубавите очи стават още по-леке. Трите кичура коса над тях премрежват безсрамно избягалия ден. И сякаш всичките претъркаляли се часове развързват врязалите се в мислите (гозди?!). Сгъни се, разтегни се. Дишай, когато си искаш. Времето е в дробовете ти и го изпускаш по веднъж на компромис. Всеки път, когато решиш да можеш. Аз мога да съм каквото си искам. Дима в нощната лампа. Блясъка в очите. Сладкия послевкус по устните. Мога да се разтягам колкото си искам. Няма какво да ме спре да обичам каквото мога. Розови кичури красота развявам във времето. Хубаво е. Благодаря. И аз благодаря. А ако и ме научиш как се обича каквото мога, ще ти построя паметник от вдишани надежди. От край време не мога вече да понасям замразените градушки на нечия съвест. А от кога се надявам да обикна тъгата ти.. Обърках се, не ти благодаря. Изморих се да броя цветовете ти. Когато смесим твърде много от тях превръщат се в леке. Мислех, че мога да те пречистя. Да те спася. Но ме гледаш с хубави очи. И обичаш когато можеш. Толкова си лош, толкова си леке, но пък така да те обичам. Тези твоите очи така да не мога да им се наситя. И всеки път като те видя губя краката си, ума си, дъха си. Губя всичко, но пък имам теб. Имам теб в краката си, в ума си, по усните си. Дойде ми до гуша от нюансите ти. Bad trip.

Кибритена кутийка

Има много неща, които ни карат да се чувстваме зле. Същите могат и да ни накарат да се чувстваме невероятно добре. Същината на този проблем е не това как да извъртим всичко, че да се чувстваме добре, а че всеки разбира „добре” по различен начин. „Най-добре ми е като ми е зле.” Максима, от която доста хора се водят. Това им дава сила, това им дава увереност, това им дава нещо, за което да мислят за утрешния ден.
Наскоро прочетох, че никакво желязо не може да влезе в човешкото сърце така вледеняващо, както точка, поставена на време. Точка, не многоточие. Вледеняването, на пролет, на лято ще се разтопи. Многоточието обаче разкъсва, а разкъсаш ли нещо толкова важно, е почти невъзможно да го зашиеш обратно. Зашиеш ли го, винаги ще виждаш шевовете и все някой ден всичко пак ще избие по тях.
Има и по-лоши неща от това, да обичаш някого, той да те обича и въпреки това единственото, което да правите е да се наранявате. Тогава почваме да търсим отговорите за живота, смисъла на живота. Дали е по-добре да сме по-малко нещастни в нашия си малък свят, в нашата си малка стая или да сме по-малко щастливи с всички други хора около нас.......

Моят свят не е малък. Само прилича на кибритена кутийка. Иначе е просторен, лазурно син, безкраен. Той се смее, върти се лудо, прикрива срамежливо поруменелите си страни, когато прави грешки, играе. Мечтае. Осмелява се. Страх го е. Страх го е от другите светове. Често с охота подава ръка на клечките от другите кибритени кутийки, но неосъзнавайки, че и в тях се намират вселени, пропада под тежките им гравитации, привлича се от щурите им галактики, губи се в сияещия им мрак. И тогава не знае. Дали не беше по-добре да остане в стоето си малко чекмедже, или макар че необяснимата му смелост пак навехна сърцето му, беше добре, че прояви подобна дързост. В края на краищата, нищо не се промени: отново падна, отново сбърка острия въздух в косите си за поникващи крила. Отново се прекатури по острите стълби на желанията си и се заслепи от белотата на импулсивната си дяволита усмивка. Отново. „Нищо,” – мисли си светът ми, докато придърпва капака на кибритената си кутийка. „Поне докато падах, чувствах, че летя.”