Думи

Рано или късно всички думи остават на мръсни листи хартия, които никой няма да погледне. Най-много да вземe да ги изгори. Перфектните думи, които са разпалвали пожар в сърцето, сега остават само пепел до коша за боклук. Но пък за да заслужат тази съдба, то най-вероятно те са били забравяни твърде много пъти. Повтаряни отгоре върху листа твърде много пъти. Задрасквани, написани наново твърде много пъти. И така докато листа не се е загрозил напълно, твърде много пъти.

Хвърлих вече и посления лист към кошчето. Не уцелих. Пак не уцелих. Но този път сякаш беше по- друго, сякаш излезе от кошчето, след като с години се въртя по ръба му. Гледах как се търкаля по острите пластмасови тротоари на яда ми и как силата от яростта, с която го бях захвърлила, го напускаше. Страст, бавно, на тънки струйки, изтичаше между редовете му. Очите ми се наливаха с мастилено отчаяние, а умът ми сякаш искаше да задържи тия сълзи, не му се даваха, пазаше си ги. Лакътят ми се хлъзна изведнъж по дървения край на бюрото. Погледнах го и се сетих, че би трябвало да ме боли, трябва да извикам, да стисна зъби, или поне да го разтрия. Вместо това взех химикалката и го задрасках. Задрасках и каквото бях писала. Намачках листа и го захвърлих зад гърба си. Естествено, че не уцелих. Не се и надявах вече. И другия лист пред мен задрасках, макар че беше бял и празен... страх ме беше от белите листи и ги задрасках всичките. Никой да не пише по тях. Скъсах ги. Загрозих ги. Развалих ги. Листи. Огън?- Пепел. Прах.

И така си пиша по листите. Забравям ги. Думите там остаряват. После се отричам от тях. Искаме ми се да не съм, но уви. Те вече горят някъде. Вече са глас в пустинята.  Вече са думи, които никой няма да чуе. Дим от думи. Пепел от листи. Прах от нищото. И на края пролетен дъжд, които да измие всички тях. Думи.