Музиката

Искам да съм музика. И искам да съм звуци. Искам да се изкачвам и да се разпръсвам в края на небето. Искам да намеря този край. Искам да съм въздуха през нотите. И да не ме докосват моловажните неща. Искам да съм изпълнена с истини. Искам умът ми да ражда трели. Искам да управлявам сърцето си и да му казвам точно каква история да ми разкаже. Да го командвам. А то не е част от мене вече. Не ме пита и отдавна не ми е подвластно. Искам да го заключа между струните, да го приклещя между клавишите. Да го блъсна зад петолинията. Да го надраскам на хартията. Ще се затворя в пианото и ще крещя музика. 
Искам да съм звуци. И да летя искам. И да се изкачвам. И да се губя, чиста като въздух. Мога ли...

Мога ли да бъда този мелодията, с която се събуждаш. Мога ли да съм музиката, от която настръхваш? Искам ли да бъда нотката, която прелива петолинието? Мога ли да бъда звука на сърцето ти? Не мога да заповядвам на моето, но искам да съм причината за силните удари на твоето. Иска ми се да блъскам по клавишите и да вадя най-нежните и същевременно най-изкривените звуци. Не искам нещо обикновенно. Искам, мога, знам! Въздуха ще се изпълни с онази енергия, която всички искат, но малцина могат да разберат истински. „Въздуха да се реже с нож.” Музиката на сърцето е .... Необятна. Тя е ти. Тя е..

Неразбрана. Кратка и ненаситна, обсипана с паузи, пълна с разногласия и дисонанси. Тече плавна: соната, истинска и смела, нахална и объркана, задушаваща и оживяваща, осветляваща и студена, гръмка. Наша. Пръстите ми се свличат леко по черните клавиши, докосват настръхналата повърхност на устните ти и усещам колебливите звуци на кожата ти. Ритъмът на пулса ми обргъща желанието ти. „Въздухът да се реже с нож...” Да навлиза в дробовете ми и да скрива несигурността на нотите ми. Тихи и хитри. Ще ти ги подаря всичките. Само ми дай музика. Дай ми звуци. Дай ми музика на сърцето, която е почти видима. От която ще искам да съм цвят. Ще искам да съм картина. Ще искам да танцувам по ръба на венчелистчетата на цветята. Ще искам да съм всички линии на дъгата. Ще искам да изригвам с идването на светлината и да посивявам в мрака. Ще искам да избухвам грандиозно и да не оставям нищо скучно. Ще искам да съм хоризонта. Ще искам да се спускам по поляни, пустини,  гори и реки. Ще искам да управлявам изгрева и да управлявам какво точно ще ми покаже Ще искам да е в моята власт.

Ала тя не ме вижда дори. Трябва да я събера в пигмента на върха на четката. Да я отрежа и прибера в тубата, където ще знам, че е само за мен. Но какъв ще е тогава смисълът?

Знам, че  мога да напълня с цвят живота ти, ако ти  искаш, но мога и много повече. Мога да нарисувам вътрешната страна на клепачите ти с моя образ. Мога да отпечатам очите си върху всичко, което погледнеш. Както мога да изпълня всичко със светлина, така мога и да я изпия и да пусна мрак. Мога да дам цвят на кожата по тялото ти. Мога да нарисувам бъдещето ти в облаците... Само да поискаш...Музика...

Думи

Рано или късно всички думи остават на мръсни листи хартия, които никой няма да погледне. Най-много да вземe да ги изгори. Перфектните думи, които са разпалвали пожар в сърцето, сега остават само пепел до коша за боклук. Но пък за да заслужат тази съдба, то най-вероятно те са били забравяни твърде много пъти. Повтаряни отгоре върху листа твърде много пъти. Задрасквани, написани наново твърде много пъти. И така докато листа не се е загрозил напълно, твърде много пъти.

Хвърлих вече и посления лист към кошчето. Не уцелих. Пак не уцелих. Но този път сякаш беше по- друго, сякаш излезе от кошчето, след като с години се въртя по ръба му. Гледах как се търкаля по острите пластмасови тротоари на яда ми и как силата от яростта, с която го бях захвърлила, го напускаше. Страст, бавно, на тънки струйки, изтичаше между редовете му. Очите ми се наливаха с мастилено отчаяние, а умът ми сякаш искаше да задържи тия сълзи, не му се даваха, пазаше си ги. Лакътят ми се хлъзна изведнъж по дървения край на бюрото. Погледнах го и се сетих, че би трябвало да ме боли, трябва да извикам, да стисна зъби, или поне да го разтрия. Вместо това взех химикалката и го задрасках. Задрасках и каквото бях писала. Намачках листа и го захвърлих зад гърба си. Естествено, че не уцелих. Не се и надявах вече. И другия лист пред мен задрасках, макар че беше бял и празен... страх ме беше от белите листи и ги задрасках всичките. Никой да не пише по тях. Скъсах ги. Загрозих ги. Развалих ги. Листи. Огън?- Пепел. Прах.

И така си пиша по листите. Забравям ги. Думите там остаряват. После се отричам от тях. Искаме ми се да не съм, но уви. Те вече горят някъде. Вече са глас в пустинята.  Вече са думи, които никой няма да чуе. Дим от думи. Пепел от листи. Прах от нищото. И на края пролетен дъжд, които да измие всички тях. Думи.

Времето

Чудя се как винаги времето е такова, каквото е и на душата ми. Дали тя е виновна иили то се променя според нея ? Може би ще е по малко и от двете. Как да разбера дали имам власт над времето или то над мен ? Аз ли съм прашинка в света или света е прашинка в мен ? Облаците ли ме гледат или аз гледам облаците ?
Не ги виждам. Очите ми аплодират вятъра. Челото ми произвежда редовете, на които ще опиша, как всичко се променя щом и аз се променя. Косата ми преде нишката събитията и стига чак отзад до гърба ми, където, точно под него си нося кръста.
A времето е такова, каквото ти се иска, защото имаш силата да променяш всичко и всички, до които се докоснеш А дали времето има власт над теб или ти над него, зависи от това как гледаш на времето и колко те е страх от него. Защото хората променят хода на времето, но и времето често не ни прощава.
С всяка малка игра на думи времето ни накъсява или времето ни става става повече? Дали сме тук от повече или сме тук за по-малко. Само времето ще каже. Кой е времето, какво е времето, има ли време времето, обаче кой ще ми каже ?

Кламерите

Намерих си кламер. И какво от това ? Кламери има под път и над път. И този не беше по-специален от другите. Не и сега. Имаше време когато всеки намерен ми носеше малка надежда, малко късмет, от който имах нужда. Сигурно те са нямали нищо общо, но пък самото добро желание е помогнало. Скоро пък ми се случи да преправям един кламер с помощта, на който да извършвам спасителна операция. Беше доста комично, но и доста полезно и продуктивно. Няколко прости кламера, а толкова много усмивки…
И на ципа ми падна... Как го наричат това... дръжчицата? И тъй де, замених го с кламер. Якето ми е черно, та му сложих син. Да ми е весело. Оказа се, че не само аз му се радвам - все някой ще се учуди, че си вдигам ципа с кламер. Кламер, кламер, кламер, кламер. Предъвквам думата и сега на нищо не звучи. Едно време си беше направо пънкарийка да се разнасяш с кламери и безопасни игли по дънките и ушите, пък сега най-много да те нарочат за игленик.
Сложих си кламери на обеците. След тоя кламер, дето си го намерих, реших, че кламерите като цяло са един удобно мултифункционален канцеларски материал, и си купих цяла кутийка кламери. Разноцветни: зелени, жълти, червени, оранжеви... И всеки ден си слагам различни цветове на обеците- да си ме радват. Сякаш хората не са толкова учудени- май са ми свикнали, като вземем предвид факта, че преди си слагах габърчета за обеци- те не само, че бяха шарени, ами и бяха в различни форми. И изглеждаха интересни. Но не можех да се облегна на дланта си. Защото се забиваха във врата ми, точно зад ушите. И болеше.
А моят си кламер, дето си намерих, май накрая се оказа късметлийският, кламерът, който няма да влезе в кутийката при другите. И няма да се накича с него. Мойто си кламерче. Все едно си намерих карта седмица или монетка на земята. Той е моят специален кламер- щом си го намерил(намерила?), значи е имало смисъл, значи този кламер е бил там именно за мене, просто ме е чакал да го намеря. И после да разбера, че никога той няма да влезе в кутийката при другите кламери. Моят специален кламер. В края на краищата, този е единственият кламер, който използвам по предназначение: да държи нещата заедно. Прикрепени едно към друго.
Чудя се вече защо са ми тези кламери. Цветни, безцветни, по дънки, по уши. Отдавна кламерите не са това, което бяха. Вече имам твърде много неща, които не мога да задържа с просто някакви кламери.  Не съм чак толкова сръчен, че от един кламер да направя цяло „Не се сърди човече”, за това май по-добре да ги оставя тия кламери на някой друг.