Кибритена кутийка

Има много неща, които ни карат да се чувстваме зле. Същите могат и да ни накарат да се чувстваме невероятно добре. Същината на този проблем е не това как да извъртим всичко, че да се чувстваме добре, а че всеки разбира „добре” по различен начин. „Най-добре ми е като ми е зле.” Максима, от която доста хора се водят. Това им дава сила, това им дава увереност, това им дава нещо, за което да мислят за утрешния ден.
Наскоро прочетох, че никакво желязо не може да влезе в човешкото сърце така вледеняващо, както точка, поставена на време. Точка, не многоточие. Вледеняването, на пролет, на лято ще се разтопи. Многоточието обаче разкъсва, а разкъсаш ли нещо толкова важно, е почти невъзможно да го зашиеш обратно. Зашиеш ли го, винаги ще виждаш шевовете и все някой ден всичко пак ще избие по тях.
Има и по-лоши неща от това, да обичаш някого, той да те обича и въпреки това единственото, което да правите е да се наранявате. Тогава почваме да търсим отговорите за живота, смисъла на живота. Дали е по-добре да сме по-малко нещастни в нашия си малък свят, в нашата си малка стая или да сме по-малко щастливи с всички други хора около нас.......

Моят свят не е малък. Само прилича на кибритена кутийка. Иначе е просторен, лазурно син, безкраен. Той се смее, върти се лудо, прикрива срамежливо поруменелите си страни, когато прави грешки, играе. Мечтае. Осмелява се. Страх го е. Страх го е от другите светове. Често с охота подава ръка на клечките от другите кибритени кутийки, но неосъзнавайки, че и в тях се намират вселени, пропада под тежките им гравитации, привлича се от щурите им галактики, губи се в сияещия им мрак. И тогава не знае. Дали не беше по-добре да остане в стоето си малко чекмедже, или макар че необяснимата му смелост пак навехна сърцето му, беше добре, че прояви подобна дързост. В края на краищата, нищо не се промени: отново падна, отново сбърка острия въздух в косите си за поникващи крила. Отново се прекатури по острите стълби на желанията си и се заслепи от белотата на импулсивната си дяволита усмивка. Отново. „Нищо,” – мисли си светът ми, докато придърпва капака на кибритената си кутийка. „Поне докато падах, чувствах, че летя.”