Музиката

Искам да съм музика. И искам да съм звуци. Искам да се изкачвам и да се разпръсвам в края на небето. Искам да намеря този край. Искам да съм въздуха през нотите. И да не ме докосват моловажните неща. Искам да съм изпълнена с истини. Искам умът ми да ражда трели. Искам да управлявам сърцето си и да му казвам точно каква история да ми разкаже. Да го командвам. А то не е част от мене вече. Не ме пита и отдавна не ми е подвластно. Искам да го заключа между струните, да го приклещя между клавишите. Да го блъсна зад петолинията. Да го надраскам на хартията. Ще се затворя в пианото и ще крещя музика. 
Искам да съм звуци. И да летя искам. И да се изкачвам. И да се губя, чиста като въздух. Мога ли...

Мога ли да бъда този мелодията, с която се събуждаш. Мога ли да съм музиката, от която настръхваш? Искам ли да бъда нотката, която прелива петолинието? Мога ли да бъда звука на сърцето ти? Не мога да заповядвам на моето, но искам да съм причината за силните удари на твоето. Иска ми се да блъскам по клавишите и да вадя най-нежните и същевременно най-изкривените звуци. Не искам нещо обикновенно. Искам, мога, знам! Въздуха ще се изпълни с онази енергия, която всички искат, но малцина могат да разберат истински. „Въздуха да се реже с нож.” Музиката на сърцето е .... Необятна. Тя е ти. Тя е..

Неразбрана. Кратка и ненаситна, обсипана с паузи, пълна с разногласия и дисонанси. Тече плавна: соната, истинска и смела, нахална и объркана, задушаваща и оживяваща, осветляваща и студена, гръмка. Наша. Пръстите ми се свличат леко по черните клавиши, докосват настръхналата повърхност на устните ти и усещам колебливите звуци на кожата ти. Ритъмът на пулса ми обргъща желанието ти. „Въздухът да се реже с нож...” Да навлиза в дробовете ми и да скрива несигурността на нотите ми. Тихи и хитри. Ще ти ги подаря всичките. Само ми дай музика. Дай ми звуци. Дай ми музика на сърцето, която е почти видима. От която ще искам да съм цвят. Ще искам да съм картина. Ще искам да танцувам по ръба на венчелистчетата на цветята. Ще искам да съм всички линии на дъгата. Ще искам да изригвам с идването на светлината и да посивявам в мрака. Ще искам да избухвам грандиозно и да не оставям нищо скучно. Ще искам да съм хоризонта. Ще искам да се спускам по поляни, пустини,  гори и реки. Ще искам да управлявам изгрева и да управлявам какво точно ще ми покаже Ще искам да е в моята власт.

Ала тя не ме вижда дори. Трябва да я събера в пигмента на върха на четката. Да я отрежа и прибера в тубата, където ще знам, че е само за мен. Но какъв ще е тогава смисълът?

Знам, че  мога да напълня с цвят живота ти, ако ти  искаш, но мога и много повече. Мога да нарисувам вътрешната страна на клепачите ти с моя образ. Мога да отпечатам очите си върху всичко, което погледнеш. Както мога да изпълня всичко със светлина, така мога и да я изпия и да пусна мрак. Мога да дам цвят на кожата по тялото ти. Мога да нарисувам бъдещето ти в облаците... Само да поискаш...Музика...

Думи

Рано или късно всички думи остават на мръсни листи хартия, които никой няма да погледне. Най-много да вземe да ги изгори. Перфектните думи, които са разпалвали пожар в сърцето, сега остават само пепел до коша за боклук. Но пък за да заслужат тази съдба, то най-вероятно те са били забравяни твърде много пъти. Повтаряни отгоре върху листа твърде много пъти. Задрасквани, написани наново твърде много пъти. И така докато листа не се е загрозил напълно, твърде много пъти.

Хвърлих вече и посления лист към кошчето. Не уцелих. Пак не уцелих. Но този път сякаш беше по- друго, сякаш излезе от кошчето, след като с години се въртя по ръба му. Гледах как се търкаля по острите пластмасови тротоари на яда ми и как силата от яростта, с която го бях захвърлила, го напускаше. Страст, бавно, на тънки струйки, изтичаше между редовете му. Очите ми се наливаха с мастилено отчаяние, а умът ми сякаш искаше да задържи тия сълзи, не му се даваха, пазаше си ги. Лакътят ми се хлъзна изведнъж по дървения край на бюрото. Погледнах го и се сетих, че би трябвало да ме боли, трябва да извикам, да стисна зъби, или поне да го разтрия. Вместо това взех химикалката и го задрасках. Задрасках и каквото бях писала. Намачках листа и го захвърлих зад гърба си. Естествено, че не уцелих. Не се и надявах вече. И другия лист пред мен задрасках, макар че беше бял и празен... страх ме беше от белите листи и ги задрасках всичките. Никой да не пише по тях. Скъсах ги. Загрозих ги. Развалих ги. Листи. Огън?- Пепел. Прах.

И така си пиша по листите. Забравям ги. Думите там остаряват. После се отричам от тях. Искаме ми се да не съм, но уви. Те вече горят някъде. Вече са глас в пустинята.  Вече са думи, които никой няма да чуе. Дим от думи. Пепел от листи. Прах от нищото. И на края пролетен дъжд, които да измие всички тях. Думи.